Отговорността за нарушения на права на интелектуална собственост не е проява на общия принцип на непозволеното увреждане по чл. 45 ЗЗД

Резюме

В статията авторът подлага под съмнение господстващата в българската наука теза, че искът за обезщетение за вреди при нарушение на права на интелектуалната собственост трябва да се разглежда като приложение на общия принцип на чл. 45 от Закона за задълженията и договорите, както и че съдържа всички елементи на отговорност за непозволено увреждане, в частност – вина. Прави се опит да се обоснове виждането, че отговорността за нарушения на права на интелектуална собственост е със специален статут, напълно завършен в конкретните закони, като една от особеностите му е, че вината не е основанието за отговорността, а е относима към определяне на дължимото обезщетение. В тази връзка се обсъжда оспорваното твърдение, формулирано за първи път в средата на 60-те години на миналия век. Изследват се релевантните разпоредби на действащото законодателство и крайно разнопосочната съдебна практика в тази област. Извършва се анализ на оспореното твърдение в исторически контекст – веднъж към момента на неговото формулиране и втори – при сега действащата обществена и правна действителност. Вследствие на това се оборват аргументите, подкрепящи господстващата научна теза, извеждат се аргументи, според които критикуваното твърдение е невярно, а поддържаната от автора теза е подкрепена със съответните доводи. В заключение се посочва значението на защитаваното твърдение в теоретичен и практически аспект.